Постинг
15.12.2017 03:54 -
Времето на широко отворените, сини очи
Знаеш ли, че понякога съм толкова уморена, но не в онзи смисъл, в който са повечето хора. За хората умората е - след тежък ден на работа, след чистене вкъщи, след цял ден тичане след децата... Прибират се от досадната си работа в 6 -7 вечерта, след умопомрачителен трафик, слагат си претопено ядене, пускат теливизора и лягат на дивана....за да отпочинат. И умората им минава.
Умората минава и когато почиват през уикенда, през отпуските.
Моята умора не минава. Тя се появява още сутрин, след малкото часове, които прекарвам в сън, преследвайки ме кошмарите от собствения ми живот. Спиш, а се събуждаш уморен. Ставам за да се добера до кафемашината, и усещам тази умора по цялото си тяло. Във всяка клетка. Това е болката на душата. Тя боли навсякъде. Болката от това да загубиш всичко, да незнаеш накъде вървиш и защо. Умората е в тъмните кръгове под очите, в отминаващата красота, отстъпваща място на белези, начертани от болка, мъка и тъга. В провисналата ти коса, въпреки че предната вечер си и направила сешоар и какви ли не процедури. В наведената глава, сведения поглед, в мътните, сълзливи очи прикрити с големи тъмни очила. В избора на дрехи - все по - сиви, все по - обикновени. В прегърбената фигура с увиснали рамене - приличаща на човек, носещ стотици килограми товар на гърба си. И така през рутинните задачи...целия ден. Вече не гледаш прогнозата за времето - не те интетесува дали ще вали, или ще грее слънце, дали ще е топло или пък ужасно студено. Така или иначе за теб е все едно. Често, когато излезеш, дори и да грее слънце изведнъж става студено, тъмно, сиво и започва да вали. Вали и не спира. Дъжда се стича по теб, но ти продължаваш да вървиш.
Няма какво да направиш. Защо ти е да гледаш прогнозата?
За да се спасиш от няколко капки дъжд?
Не е и от особено значение дали е обяд или време за вечеря, защото ако изобщо ядеш - то е колкото да не умреш от глад. Храната няма същия вкус. Не чувстваш глад. Правиш го от необходимост.
И минавайки през ежедневните си задачи идва най - отвратителното време за твоята душа, за триумфа на умората.
Времето на широко отворените, сини очи и мислите препускащи до зацикляне... вечер след като се стъмни, чак докато душата се примири и заспи. До около 3 -4 през нощта. И така ден след ден.
За тъгата няма сън. На нея не и трябва. Тя си дълбае път навътре към сърцето, водейки те през тъмни, опустошени полета на сенки и съмнения.
Как се лекува тъга? С време? С любов?
А когато няма и любов?
Остава времето. Времето от сутринта до късно през нощта.
Времето на съществуване, на лутане в пространството, по път, който не води до никъде.
Път, който не води до родният ти том, до любим човек, до щастливо място. Път, който не е твоят. Път далече от синьото небе, слънчевите дни и безгрижното лято. Път, на който сякаш си се озовал "по грешка" - по някакви несправедливи обстоятелства, или в следствие на някаква "нечовешка" сила, която те е изтласкала встрани от щастието и живота, който си живял и имал. Когато все още си го имал. Встрани - в мръсната канавка, в калта, там където не е твоето място.
И стоиш там опитваш се да изпълзиш, но след всеки опит нещо те засмуква и те дърпа надолу. Така си затънал, че чак ти се струва че си се слял и срастнал с калта. Че сте направени от едно и също нещо. Единственото, което ви различава, са големите, сини - широко отворени очи. Очите, които чакат да зърнат слънцето, въпреки всичко.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2
Архив